Post by Evgeniya Toneva

Кога един проблем е решен? Когато забравим за него? Една година след разрушаването на къщите на ромите в "Захарна Фабрика" в София шумът в медиите отдавна е утихнал, но всички проблеми с несигурните жилища в България си стоят все така неразрешени, изтикани в ъгъла от други теми, в очакване на Национална жилищна стратегия, която да замени наличната такава от 2004 г. След цяла година можем спокойно да кажем, че този (лош) опит не послужи за нищо особено. Дори за активизиране около съставянето на въпросната стратегия. Неговата висока цена обаче и в момента плащат хората, които изгубиха домовете си и продължават да живеят в ежедневна несигурност. За това разказват Симеон Бранд и Lou Borderie от АТД Четвърти свят - Заедно за достоен живот в едно интервю, публикувано от Amnesty International Bulgaria I Амнести Интернешънъл България. Какво остава "след новините", един вид. Понеже в момента работя активно по темата за раздялата на децата и родителите, не можах да пропусна историите за такива раздели в интервюто. Изумително е по колко много начини (както особено драстични и драматични, така и съвсем битови и всекидневни) може да се раздели едно семейство след кризисно събитие като загубата на дом! От разказите на Симеон и Лю е видно като бял ден, че избягването на тези раздели не е било голям приоритет при предоставянето на алтернативно настаняване и социална подкрепа след събитието. Нито допускането, че те ще се случат е било значим аргумент при вземането на решението за събаряне на жилищата на първо място. Казвайки последното, оставям и една тема за размисъл тук: министерство на регионалното развитие и благоустройството (към чийто действия или бездействия препраща всеки въпрос, касаещ жилищните политики в тази страна) е големият отсъстващ от реализирането на мерките по Европейската гаранция за детето и от разговора за преодоляването на детската бедност в България като цяло. Линк към интервюто в коментар, разбира се.